Начало Спорт Спортна енциклопедия Известни отбори Отбори във футбола Милан (Италия)

Милан (Италия)

Милан (Италия) - изображение

Милан е сред най-великите отбори в историята на футбола, като единствено „Реал“ - Мадрид има повече трофеи от най-престижния турнир в света – Шампионска лига. През ХХІ век отборът, заедно с „Барселона“ се превърна в хегемон в европейския футбол.

Първото седалище на бъдещият футболен гранд е „Fiaschetteria Toscana“ на Виа Беркет в Милано, като годината е 1899. От този момент нататък, Милан започва да пише историята си изпълнена с много триумфи на домашната и международната сцена, като постига много рекорди, особено през последните години, които са сред най-славните в цялото съществуване на отбора.

Със златни букви са вписали имената си много велики футболисти носили червено-черната фланелка на Милан, а също и президентите и треньорите, дали много на клуба. Първият президент на отбора е британския имигрант Алфред Едуардс, под чието ръководство е спечелена първата титла, само две години след 1899 година. Най-успешният президент на „росонерите“ е медийният магнат Силвио Берлускони, който ръководи този велик клуб от 1986 година. За да се постигат победи е нужен и добър диригент, а като такъв се изявяват редица треньори, най-големите от които са Джипо Виани, Нерео Роко и Нилс Лидхолм, последвани от Ариго Саки и Фабио Капело, който промени тотално тактиката и стратегията и я изведе на ново ниво, дефинирано като съвременен футбол.

С началото на „ерата Берлускони“ и идването на Саки и Капело, Милан печели множество купи, благодарение на които отбора претендира да бъде един от най-великите отбори. Във витрината на „росонерите“ могат да се видят титлата и купата на Италия, трофеите от Шампионска лига, Супер купите на Европа, купите от световното клубно първенство. Дон Фабио Капело печели четири поредни шампионата в Италия, една ШЛ и Супер купата на Европа. Алберто Дзакерони продължава тази традиция с титла още в първата си година. За кратко Милан бе поет от Фатих Терим, но Карло Анчелоти го сменя на „кормилото“ на „росонерите“, като управленските му умения изведоха отбора до най-големите му успехи в цялата история.

Отборът мечта на Милан

1899-1929

На 16 декември 1899 е създаден футболния и крикет клуб Милан, но за първи път името му се споменава публично в понеделник, 18 декември, в статия на „Гадзета дело Спорт“. Президентът Алфред Ормонде Едуардс регистрира отбора в италианската футболна федерация в началото на следващата година, като идва и първия трофей „Медал на краля“ даден от крал Умберто І.

През сезон 1900-1901, Милан печели първата национална титла и вторият си „Медал на краля“. През годините на Киплин, отборът увеличава много своята популярност и става най-известният в областта Ломбардия, като печели в същото време на три пъти престижната купа „Пала Дейпълс“ в три последователни сезона от 1904 до 1907 година, въпреки че не прави нещо по-значимо в шампионата на Италия.

През този период водещият играч е голмайсторът Луис Ван Неде, който бележи средно по 1,1 гола на мач. През сезон 1914 / 1915 първенството е спряно заради избухването на Първата Световна Война, като футболните срещи се подновяват чак през 1919 година, след края на военните действия. В Милан се правят някой структурни промени, като президент на клуба става Пиетро Пирели, който изпълнява тази длъжност за почти 20 години, като през неговия мандат е открит стадион „Сан Сиро“.

1929-1949

През двадесетте години на ХХ век е период на консолидация за клуба, като през него не се печели нито една титла. Името е променено от ФК Милан на Милан Асоциационе Спортива, както е и до днес. Правят се редица промени във висшият мениджмънт, като начело на отбора от „Сан Сиро“ застава Умберто Трапатони през 1940 година. Той ръководи Милан АС до 1954 година, като се преминава през върхове и падове, но отборът така и не може да направи нищо значимо и е в средата на таблицата, като рядко попада в топ 4 в крайните класирания за този период. През Втората Световна Война футбол отново не се играе, като първенството е било подновено през сезон 1946-47 година. Тогава Милан завършва четвърти, след отборите на „Торино“, „Ювентус“ и „Модена“. През следващите два сезона настъпва подобрение и „росонерите“ завършват съответно на второ и на трето място, като шампион отново е „Торино“.

1949-1955

С пристигането на Гунар Нордал се поставя началото на нова ера в клуба, който в последните години винаги е бил считан за аутсайдер, когато се говори за титлата в Италия. Освен Нордал, който става голмайстор с 35 гола през сезон 49-50 година, още двама шведи се присъединяват към отбора – Нилс Лидхолм и Генар Грен. Тримата, заедно със стабилния вратар Буфон водят Милан до четвъртата му титла през следващия сезон, като към нея добавят и Латинската купа.

Успехите обаче не свършват до тук и Нордал е водещ голмайстор на лигата в продължение на три сезона 1952/53, 53/54 и 54/55. През последният, капитанът на червено-черните ги води до още една титла.

1955 – 1960

През 1955 година Милан взема участие в първото издание на Купата на шампионите, където са отстранени от бъдещия носител на трофея – Реал Мадрид, в полуфиналната фаза. Отборът от Милано губи и финала за Латинската купа с 3:1 от Атлетик Билбао.

С идването на новия треньор Джипо Виани, Милан печели шампионата в Италия през сезон 1956-57, но истинската изненада в първенството е нападателя Гастоне Бийн, който вкарва 17 гола. Една година по-късно към отбора се присъединява Жозе Атафини, който вдига класата на първенството като цяло, изумявайки всички със своите умения и техника на висока скорост. Заедно със „стария капитан“ Лидхолм, Чезаре Малдини и „Пепе“ Скиафино, който е легендарен плеймейкър на „росонерите“, отборът печели шампионата в един вълнуващ сблъсък с „Фиорентина“. Скиафино играе последният си сезон с червено-черния екип, като през пролетния полусезон Милан печели с 5:3 срещу градския съперник „Интернационале“ с 4 гола на Алтафини в мача.

1960-1970

Докато през последните години Милан е бил воден от чуждестранни играчи, след олимпийските игри в Рим през 1960 година, започват да изпъкват все повече италиански играчи, които се превръщат в главни действащи лица и придобиват световна слава. В отбора идват Джовани Трапатони, Треби, Афиери и Нолети, заедно с тийнейджъра Джани Ривера, който изиграва първия си мач още на 17 години срещу Александрия. През този първи сезон на 60-те години Милан до последно е в борбата са титлата в Италия, но в последните два кръга изненадващо губи от Бари и от Фиорентина и остава втори.

С пристигането на треньора Нерео Роко започва коренно различното представяне на отбора от Милано, като годините са белязани с успехи, както на домашната сцена, така и на международната. Първия трофей идва през сезона 1962-63, но най-вълнуващ и запомнящ се е мача за финала за Европейската купа игран на „Уембли“ срещу „Бенфика“. Милан печели с 2:1 с два гола на Алтафини и един на легендата Еузебио. Всички фенове на отбора се прекланят пред картината, която има статус на икона, на която капитана Чезаре Малдини, заедно с Нерео Роко, вдигат купата над главите си.

Мачът за интерконтиненталната купа обаче не е успешен за Милан, които губят от бразилския Сантос с 1:0 на легендарния стадион „Маракана“. В края на сезона, президентът Андреа Рицоли напуска клуба след девет успешни години, в които във витрината на клуба намират място 4 титли на Италия и по една Латинска купа и Европейска купа. Президентът ще бъде записан в историята на клуба не само със спортните си успехи, но и със създаването на крепостта на Милан - „Миланело“.

Следват няколко разочароващи години, като „росонерите“ играят доста под потенциала си, като едва през 68-ма година идва деветата титла, която е гарнирана с Европейска купа и първата Купа на Италия. Дуетът Ривера – Прати вдигат изключително много нивото на Милан, който печели отново Европейската купа на стадион „Сантяго Бернабеу“ срещу Аякс, в състава на който личи името на Йохан Кройф и то с разгромния резултат 4:1. Вратарят на миланци Фабио Кудичини вече си е спечелил прозвището „Черният паяк“ с изявите в полуфиналните двубои с Манчестър Юнайтед. Милан печели и първата си световна отборна титла, като побеждава „Естудиантес“ на „Сан Сиро“ с 3:0 и губи с 0:2 на „Ла Бонбонера“. Плеймейкърът Джани Ривера печели „Златната топка“ за най-добър футболист на 1969 година. Най-точното определение за този играч е следното: „В безплодния свят на футбола, Ревера е единственият, който притежава чувство за поезия“.

1970-1985

Това е един от най-тъмните периоди в историята на миланския град, който има много малко поводи за празнуване. Единствените светли лъчи през тези години е първата звезда върху екипите на играчите, заради спечелването на десетата титла на страната, трите купи и първата Купа на Носителите на Купи (КНК).

Треньорът Нилс Лидхолм позволява на младият бранител Франко Барези да дебютира за първия състав, като така отваря пътя на момче да стане капитан на Италия и един от най-силните защитници в света. Това се случва на 23 април 1978 година в мача срещу Верона спечелен с 2:1.

През тези не толкова успешни години се отказва и легендарния плеймейкър генерал Джани Ривера, който става заместник-председател на любимия си клуб. На 20 януари 1985 година в първия отбор дебют прави наследникът на Барези Пауло Малдини, който следва по стъпките своя предшественик и години по-късно става капитан на Милан и на Италия.

1986-2007

На 24 март 1986 година започва съвременната история на Милан с идването на Силвио Берлускони. Новият президент решава коренно да промени трансферната политика на клуба и през същата година на „Сан Сиро“ акостират Роберто Донадони, Дарио Бонети, Джузепе Галдеризи, Даниеле Масаро и Джовани Гали, като към тях се присъединяват и английските звезди Марк Хейтли и Рей Уилкинс. Нужно е време те да се сработят, но Милан се класира за Купата на УЕФА, след като в плейофа побеждава Сампдория с гол на Масаро в продълженията.

През 1988/89 пристига Ариго Саки в ролята на треньор и започва ерата на зоновата защита и тоталния футбол, заедно с пресата, още в половината на противника и високата скорост на разиграванията с едно докосване на топката. В Милано пристигат Марко ван Бастен и Руут Гулит, които поставят новата, вълнуваща и изпълнена с успехи история на клуба, като преобразяват играта не само в Италия, но и в целия свят. Младежкия национал Александро Костакурта преминава в мъжкия отбор и въпреки неприятните санкции, които са налагани на отбора и служебната загуба с 2:0 от Рома, отборът се бори до последно, като побеждава с 3:2 на „Сан Пауло“ Наполи на Диего Марадона на 18 май 1988 година и печели 11 титла на Италия.

Към двете холандски звезди се присъединява и трета – Франк Рийкард и напомнят за шведското трио Гре-Но-Ли (Гунар Грен, Гунар Нордал и Нилс Линдхолм). От този момент нататък се нижат успех след успех. През 88/89, Милан прегазва по пътя си Витоша [(Левски (София)], Цървена Звезда (Белград), „Вердер“ (Бремен) и след това „Реал“ (Мадрид), за да достигне до финал срещу „Стяуа“ (Букурещ). Над 100 хиляди души наблюдават този мач на „Камп Ноу“ в Барселона, който завършва 4:0 за „росонерите“. Със Ариго Саки, Милан печели веднъж титлата в Италия, два пъти Шампионска лига, два пъти Междуконтиненталната купа, две Суперкупи на Европа и веднъж Купата на Италия.

Бившият полузащитник на „Милан“ Фабио Капело сменя Саки, като следва начертания от него път и витрините на „Джузепе Меаца“ се пълнят с още четири титли (три последователни), три Суперкупи на Италия, трофея в ШЛ след разгром над Барселона с 4:0 през 1994 година в Атина и една Европейска Супер купа.

Първите 10 години от управлението на Берлускони са изключително успешни, като освен многото трофеи, отборът играе вълнуващо и печели все повече фенове. Играчите са наричани „Безсмъртните“. След тези златни години идва един период на затишие, докато през 1999 година Алберто Дзакерони не носи нова титла, 16 – та във клубния музей на славата, в сезона на 100 – годишнината на „Милан АС“.

През новото хилядолетие, след кратък престой на Фатих Терим като треньор, в миланския колос идва „татко“ Карло (Анчелоти), с който през 2003 година бива спечелена поредната Шампионска Лига след успех с дузпи срещу един от най-големите съперници на национално ниво - „Ювентус“ (Торино). В същата година играчите от „Сан Сиро“ вдигат и Купата на Италия и Суперкупата на Европа.

В края на сезон 2003/04 титлата на страната се връща на Виа Турати в Милано за 17 – ти път в историята на клуба.

През 2005 година, привържениците на „росонерите“ си спомнят финала на Шампионска Лига с горчив привкус, тъй като на стадион „Кемал Ататюрк“ в Истанбул, пред над 65 хиляди зрители „Милан“ пропилява аванс от 3:0 на полувремето в мача с „Ливърпул“ и се стига до 3:3, като играчите от града на „Бийтълс“ печелят при дузпите с 3:2, измъквайки купата от ръцете на миланистите. 2007 година се получава същият финал, този път на олимпийския стадион в Атина, но „Милан“ вече са си взели поука и побеждават с 2:1 след головете на Филипо Индзаги и утешителен гол на Дирк Каут. Последва и Суперкупа на Европа в Монте Карло срещу Севиля, но мача преминава без много вълнения, заради трагедията със смъртта на андалуския играч Антонио Пуерта.

Милан печели и световното клубно първенство през 2007/2008 година в Йокохама, с което се превръща в най-успешния отбор на международно ниво след победата над Бока Хуниорс на финала.

След напускането на Карло Анчелоти и Леонардо, Милан е поет от Масимилиано Алегри и с помощта на звезди като Златан Ибрахимович, Урби Емануелсон, Робиньо, Пато, Марк ван Бомел и Антонио Касано, 18-тата титла на страната заема мястото си във клубната витрина. В същата 2010/2011 година е спечелена и Суперкупата на Италия за 6-ти път.

След тази успешна година отборът е напуснат от всички ветерани, оставили дълбоки следи в златната история на Милан, както и от някой най-големите си звезди, като „Ювентус“ властва в Италия през този период, но Берлускони знае как се печелят трофеи и със сигурност отново ще върне блясъка на един от най-великите футболни отбори в цялата история на тази игра.

Още по темата:

3.7, 3 гласа

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

КатегорияСпортЛайфстайл