Паркур

Паркур е относително нова спортна дисциплина, като тя произлиза от лагерите за военно обучение, където се прескачат препятствия.

Практикуващите го имат за цел да отидат от едно място до друго, преодолявайки различни пречки по пътя си. При паркур не се изисква специално облекло или оборудване, като също така няма състезателен характер.

Спортът е разработен от Реймънд Бел, Дейвид Бел, Себастиен Фукан и други членове на групата Ямакаши. Става популярен в края на деветдесетте години на миналия век и началото на новото хилядолетие след поредица от документални филми и участието на някой от групата на създателите във филми като „Такси“, „Ямакаши“ и други.

„Паркур“ е термин, който е бил измислен от Дейвид Бел и баща му Ремънд Бел. Използват се техниките на военните, като скачане, катерене, тичане, балансиране, превъртания във въздуха и други, които могат да помогнат за преодоляване на препятствията по пътя. В англо-говорящите страни тази дисциплина е известна и като „Free run”, което означава свободна разходка.

История на паркур

Въпреки, че Себастиен Фукан казва, че паркур винаги си е бил част от уличната култура, това не е съвсем вярно. Френският морски офицер Жорж Хърбърт внася предшественикът на този спорт във военното обучение, след като вижда хармонично изваяните атлетични тела на местните африкански племена. Те естествено не са тренирали специално, а просто ежедневните им дейности прави тези хора толкова пъргави, жилави и издръжливи. Хърбърт наблюдава тези племена и заема от тях естествените методи на тренировка, които включват ходене, бягане, скачане, лазене, катерене, балансиране, превъртания, плуване и самозащита. Той ги доразвива и през Първата и Втората Световна Война те се превръщат в стандарт във военните тренировъчни лагери.

Раймонд Бел е роден през 1939 година във Виетнам, от баща французин и майка виетнамка. Заради войната за независимост остава сирак и е приет във сиропиталище, където трябва да бъде силен за да оцелее. Той тренира постоянно на военните полигони, дори и нощем, когато другите спят. През 1954 година се връща във Франция, като продължава да развива уменията си. Четири години по-късно се присъединява към парижката пожарна, където се включва много добре при всякакви мисии, които изискват голяма сила и пъргавина, съчетани със смелост. Многократно е награждаван с медали за храброст. Синът му, Дейвид Бел е роден през 1973 година, като е отгледан основно от дядо си. След разговор с Раймонд, той разбира за начина на тренировка, наричан от баща му „бягането“ или „паркур“. Самият Раймонд Бел е усъвършенствал движенията си от хилядите повторения, от които той разбира най-правилният начин за изпълнението им.

Първоначално Дейвид Бел тренира сам, но постепенно към него се присъединяват и братовчедите и приятелите му. Дисциплината е изключително атрактивна за наблюдаване, като печели все повече и повече желаещи да се занимават с нея. След като в края на деветдесетте години френските телевизии снимат няколко документални филма за паркур, този спорт става известен в цял свят.

Движения

В паркур няма списък от определени движения, към всяко препятствие се подхожда индивидуално. В много от случаите се използва бързото преразпределение на теглото на бягащият и използване на инерцията му. Абсорбцията и използването на енергията също са важни фактори, които позволяват на бягащия да скочи от големи височини, от които никой разумен човек не би си помислил да скочи.

Рискове от контузии

За паркур няма изградени специални игрища или площадки, както при повечето спортове, тъй като това би било в противоречие с цялостната философия на „свободната разходка“. Въпреки, че някой смятат бягащите за нарушители на обществения ред, това не е вярно, тъй като философията на паркур казва, че не трябва да има следи след преминаването на човека. Това означава, че не може да се нарушава обществена собственост.

Нараняванията в паркур са редки, тъй като участващите не трябва да контролират някакво спортно пособие като велосипед, скейтборд, кънки, ски или други, а собствените си крайници.

Екипировка

Както споменахме по – рано, не се изисква специално облекло, като практикуващите обикновено носят удобни дрехи, които не ограничават движенията им. Най-често те са тениска, риза без ръкави, анцунг, стари дънки, удобни обувки за бягане, които трябва да са леки и с добро сцепление. Вече някой от големите производители на спортна екипировка започна да се насочва към специални обувки за паркур. Може да се използват и тънки ръкавици, които да защитават ръцете от някой остри ръбове, но повечето фрийрънъри предпочитат прекия контакт с повърхностите.

Този спорт е изключително красив за наблюдаване и затова все повече навлиза и в кино индустрията. Все повече млади хора започват да го практикуват и в България, като той дори се превръща в начин на живот и култура.