Сиркюит дьо Монако

Сиркюит дьо Монако е улична писта от Формула 1, на която се провежда състезанието за голямата награда на Монте Карло. Намира се в Княжество Монако, като заема улиците около пристанището. Улиците се затварят за един уикенд през месец май всяка година, като едновременно с Формула 1, в различни часове на деня се провеждаха и състезанията от сериите Формула 2, Формула 3000 преди години, а сега GP2.

История

Идеята за създаването на Гран При състезание по улиците на Монако идва от Антони Ноже, президент на автомобилния клуб в княжеството и близък приятел на управляващата фамилия Грималди. Първото състезание се провежда през 1929 година и бе спечелено от Уилям Гроувър-Уилямс от тима на Бугати.

Характеристики на пистата в Монако

Построяването на пистата отнема около шест седмици, а демонтажът и още около три. Пистата има множество спускания и изкачвания, остри завои и е много тясна. Тези и характеристики я правят най-трудната и бавна в календара на Формула 1. Въпреки, че е променяна много пъти в своята история, тя все още се смята за най-сложният тест за пилотите. Тук се намира най-бавният завой във F1 („фибата“ до Гранд хотела), като скоростта при него е 48 километра в час, а също и един от най-бързите завои (в тунела), през който автомобилите преминават с около 260 километра в час.

На пистата в Монако може да се видят най-добре уменията на пилотите именно заради това, че е тясна и с много завои. Разбира се, именно тези нейни характеристики не позволяват много изпреварвания, заради опасността от сблъсък между болидите. Билшият пилот Нелсън Пикет неслучайно сравнява това състезание с „каране на велосипед в хола“. От 1987 година съществува ограничение, което не позволява на повече от 20 да застават на стартовата решетка, за разлика от другите писти, където могат да се наредят и 26 автомобила. Един от най-известните участъци тук е тунелът под хотел Феърмонт, който е най-трудната част за пилотите, защото те трябва за много кратко време да минат от дневна светлина към изкуствена и после пак към дневна. Много често на пистата в Монако биват изпитвани възможностите на скоростните кутии, на спирачките и на хората, определящи стратегията на пилотите от всеки тим.

Тази писта се определя като най-опасната, като Михаел Шумахер бе казал веднъж, че „рискът е оправдан само веднъж годишно“. Преди години в Гран При на Монте Карло завършиха само 4 болида, което е истински прецедент в историята. Тогава победител бе Оливие Панис. Ако пистата не бе включена във програмата на Формула 1 още от началото и, днес със сигурност тя нямаше да бъде включена, поради съображения за безопасност.

През 2009 година, пистата в Монако бе поставена на върха в класацията „Седемте спортни чудеса на света“.

Механични настройки на болидите

Улиците на Монако поставят съвсем различни изисквания, в сравнение с другите писти. Тук притискателната сила към пистата няма такова голямо значение при стабилността в завоите, тъй като те се вземат с много ниска скорост и аеродинамичния ефект е изключително слаб. Тук се залага повече на бързото спиране и стабилността при ускорение. Някой отбори като Джордън са тествали допълнителни крила в средата на болидите си и зад пилотите, което подобрява представянето им, но малко преди първото им състезание от FIA забраняват използването им.

Износването на спирачките тук не е проблем, по-скоро пречи невъзможността от поддържането им в оптимална температура, защото има едно рязко спиране преди шикана след тунела и в по-малка степен се натоварват при завоите Сен Девот и Мирабо. Когато спирачките изстинат прекалено много, керамичните дискове стават гладки като стъкло и спирането се превръща в проблем.

През 2006 година, в автомобила на Хуан Пабло Монтоя се тестват дисковете с радиални канали, което помага за по-доброто им „захапване“ от спирачните автомати и с тях се поддържа по-висока средна температура на спирачките.