От ъгълът на игрището до председателското място на фондацията за инвалиди занимаващи се със спорт

от 03 авг 2015г.

Кеван Бейкър все още си спомня моментът, който промени живота му завинаги. Всичко се случва на Великден 1979 година. Тогава той е 19-годишен студент и пътува за празниците заедно със свои колеги. Шофьорът заспива и колата излиза от пътя, а никой от пътуващите не си е поставил предпазния колан. Когато Кеван се събужда, той е в болницата със счупен гръбнак, като докторите му казват, че той никога повече няма да може да ходи.

Това е съкрушаваща новина за атлетичният млад мъж, който е обещаващ талант в ръгбито. Тогава той е втори курс в университета и изучава компютърни науки. Целият живот е пред него. Изведнъж, Бейкър вижда, как всичко се срутва пред очите му. Пита се: „Какво ще правя сега?“

Кеван Бейкър обаче винаги е съумявал да се справя с трудностите на живота... прави го и този път. Остава в болницата една година, но през цялото време той не спира да учи и успява да завърши образованието си.

Една вечер, в отделението идват две момчета в инвалидни колички, но са доста мускулести и една от сестрите ги пита с какво се занимават. Те отговарят, че са спортисти и се подготвят за Световните игри за хора с увреждания в Арнем, Холандия, през 1980 година. Тогава на Кеван му идва идеята, че той също може да започне да се занимава със спорт. Въпреки, че е в инвалидна количка, той отново ще може да се отдаде на любимите си занимания. А и през 80-те години нещата са били много трудни за хората в неравностойно положение, като те трудно се приемат от бизнеса. Спортът се оказва най-добрият вариант за реализация.

Бейкър се спира на хвърлянето на диск, тъй като когато е бил ученик се е занимавал за кратко с хвърляне на гюле и има известен опит с особеностите на този вид спорт. След като е изписан от болницата, неговият треньор вижда в него потенциал, той да достигне до британския тим за хора с увреждания.

Кеван се завръща към обичайния си живот и отива в местният лекоатлетически клуб, където иска да се запише да тренира. Треньорите му заявяват, че не разполагат със специално оборудване за хора в неговото състояние, но му позволяват да отиде в някой от ъглите на игрището и да работи ако желае. Младият мъж обаче казва, че не се интересува от ъглите, а иска да достигне до британския национален отбор за хора с увреждания. Тогава единият от треньорите е впечатлен и се свързва с експертите от Британската Федерация за Спортове с Инвалидни колички. След това той се връща с напълно завършен тренировъчен план.

В същото време, Кеван Бейкър се дипломира в своята специалност (компютърни науки), но компаниите където кандидатства за работа не са заинтересовани от хора в инвалидни колички. Изпраща своята автобиография навсякъде, но не получава дори една покана за интервю.

Без да се отказва, той отново изпраща своето СV във същите компании, но този път без да споменава, че е парализиран. За по-малко от седмица, той вече е получил покана за интервю за позицията младши програмист в обединените бирарии Бъртън-он-Трент.

Звъни на секретарката и я пита дали мястото на провеждането на интервюто е достъпно. На учудването й той отговаря, „За човек в инвалидна количка?“ Тя му обещава, че ще му помогне и няма да споменава пред никого за проблема му.

Успява да спечели работата и това е необходимият старт, който му е нужен. През 1987 година той вече се представя доста добре в хвърлянето на диск за хора в инвалидни колички, като чупи британския рекорд и получава място в националния отбор за Параолимпийските игри в Сеул 1988 година.

Това е пробив не само за Кеван Бейкър, но и за всички хора в неравностойно положение. До този момент никой не ги приема на сериозно, но след Сеул, това се променя. Корейците не са имали ни най-малка представа как се провеждат Параолимпийски игри и ги правят като нормалната Олимпиада. Какво означава това? Кеван казва, че преди това той не се е състезавал пред повече от 50 души, но в Сеул той излиза пред 120000 зрители. Третират всички атлети като кралски особи.

Британският дискохвърляч постига четвърто място в първото си участие, а до игрите през 1992 година отбелязва огромен прогрес. Той чупи на два пъти световният рекорд. Вече започват да гледат на него като на елитен спортист от най-високо ниво. Днес вече на атлетите в неравностойно положение се гледа като на истински спортисти, но в годините, в които Кеван Бейкър се бори за такива права, нещата са доста по-трудни и той е един от малкото, които се борят и проправят пътя на останалите. Благодарение на волята си, той печели бронзов медал от Параолимпийските игри, става световен шампион три пъти и подобрява световният рекорд 4 пъти.

През 1994 година, Кеван Бейкър става председател на Британските Атлети в Инвалидни колички, а през 1995 година и заместник председател на Британската Фондация за Спортове в Инвалидни колички. Още на следващата година вече е и председател. Заема поста и днес, като има огромна роля за насърчаването на хората в инвалидни колички да се занимават със спорт.

Още по темата: