Скок височина

Скок височина е лекоатлетическа дисциплина, в която състезателите трябва да прескочат хоризонтално разположена летва, разположена на определена височина. В началото на този спорт, хората са използвали много по-различна техника за прескачането, но с годините се получава развитие, което позволява да се постигат много високи резултати. Настоящият рекордьор при мъжете е кубинецът Хавиер Сотомайор, който преодолява 2,45 метра през 1993 година. Най-старият рекорд обаче е при жените, като той е постигнат през 1987 година от Стефка Костадинова, която прескача 2,09 метра.

Правилник в скока на височина

Скокът се прави само с единият крак. Счита се за успешен, когато летвата остане на мястото си, тоест не бъде съборена. Три последователни неуспешни опита вадят скачача от надпреварата. Победител логично е онзи състезател, който прескочи най-голямата височина. При равни резултати, победител е онзи атлет, който:

1. Има най-малко неуспешни опита на височината, в която се получава равенството

2. Има най-малко неуспешни опита по време на цялото състезание.

Ако отново се получи равенство, тогава се провеждат баражи, в които състезателите правят опити на следващата по-голяма височина. Всеки прави по един опит и ако те са неуспешни, тогава започва понижаване и повишаване на тази височина, докато един състезател успее да преодолее летвата, а останалите пропуснат.

История на скок височина

Първото записано събитие в скок височина е от 19-ти век в Шотландия. Първите скачачи използват най-вече техниката ножица, засилвайки се по диагонал. Към края на 20-ти век, най-употребяваната техника се нарича фосбъри, като тя е много по-ефективна от ножицата. Пръв започва да променя техниката на скачане Майкъл Суини, който през 1895 година успява да преодолее изключителните за тези години 1,97 метра. Друг американец, Джордж Хоурин разработва още по-ефективен метод, наречен западно преобръщане. При него отново се захожда по диагонал към летвата, като се използва вътрешния крак за отскок, докато външният изхвърля тялото странично на летвата. С този метод, Хоурин успява да постигне 2,01 метра през 1912 година. Неговата техника е широко използвана в следващите години, като през 1936 година, на олимпийските игри в Берлин, Конрелиус Джонсън прескача 2,03 метра.

Американските и Съветските скачачи са доминиращата сила в следващите 40 години, като те стават пионери в развитието на нови техники. Прави се модификация на западното преобръщане, като се скача с лице към лоста и сякаш тялото се увива около него, но реално не го докосва. Това е най-успешната техника до този момент, като през 1956 година Чарлз Дюма преодолява 2,13 метра. Четири години по-късно, Джон Томас сваля този рекорд със своите 2,23 метра.

През 1964 година, по време на олимпийските игри, руснакът Валери Брумел прави опит от 2,28 метра и печели златото, а освен това той заявява, че смята в близките месеци да премине психологическата граница от 2,30 метра. Поради катастрофа с мотоциклет обаче, неговата кариера приключва, без да успее да защити думите с нов рекорд.

Американските треньори отиват в Русия, за да се научат на техниката на Брумел, но те не знаят, че именно от САЩ ще дойде най-ефективната техника във скок височина.

Дик Фосбъри е иноваторът, който ще вкара дисциплината в ХХІ век. Той се възползва от омекотяването на зоната за приземяване и се връща към старомодния начин на скачане, като го модифицира значително. Атакуването на летвата вече се прави почти с гръб към нея, като главата и раменете са първите, които преминават над нея, за разлика от преди, когато кракът е този, които пръв преминава над височината. След това се получава един вид плъзгане над летвата, последвано от дъга с тялото, като краката преминават последни. Пада се по гръб, като при старите трапове със стърготини това би било пагубно за състезателите. Новата техника е изпробвана на олимпийските игри през 1968 година, като тя е наименувана Фосбъри флоп и благодарение на нея е спечелен златен медал. Скоро е разпространена по цял свят и всички, които я използват доминират в състезанията, над привържениците на стария начин на скачане.

Захождането при скок височина

То може би най-важната част то целият скок. Ако липсва тайминг или достатъчно агресия, то атакуването на летвата ще бъде неуспешно. Захождането представлява определен брой крачки, които се правят по определена крива, с определена скорост. Ъгълът на захождането е критичен и за оптималната височина.

Най-големите скачачи използват ъгъл на захождане около 30 – 40 градуса. Крачките зависят от стила на лекоатлетите, като бързия скок изисква около 13 крачки, докато по-бавните се правят с 8. По-голямата скорост позволява енергията да се предаде и на отскока.

Във Фосбъри флопа, най-предпочитаната форма на захождане е тази с формата на буква J, като тя дава възможност за добра хоризонтална скорост, центростремителна сила и добро положение при излитането. Захождането трябва да бъде добре контролирано, за да подпомогне скока, в противен случай може да се получи така, че ъгловата скорост да изхвърли състезателя настрани.