Състезания с ветроходна триколка

Ветроходна триколка е вид превозно средство, което е вдъхновено от яхтите и ветроходите, като платното му е взаимствано именно от тях, а за да се движи по сушата, то е снабдено с три гуми. Ветроходните триколки са използвани като превозни средства и такива за отдих още в началото на ХХ век, но през 50-те години с тях започват да се провеждат състезания и така се оформя спортната дисциплина.

Използваните превозни средства в началото са били с различна форма, но по-късно се получава една стандартизация и триколките са тези, които се използват в състезанията. Те функциониран подобно на платноходите, но се управляват от седнало или легнало положение, с помощта на лостове или педали. Ветроходните триколки се движат най-добре при по-силен вятър и равни повърхности, затова и състезанията се провеждат обикновено по плажовете, пустинните райони и сухите легла на езерата. Със съвременните средства се достигат скорости, които са до 4 пъти по-бързи от вятъра, който ги задвижва. Разбира се, предпочитаният вятър е този с еднопосочни пориви, отколкото с променливи, по разбираеми причини. Подобен на този спорт е и айс яхтингът, при който вместо триколки се използват шейни със същата форма, но не с гуми, а със ски. Кара се по замръзнали реки или езера.

Класове в състезанията с ветроходни триколки

Съществуват няколко класа в този спорт, като състезанията се провеждат отделно едно от друго. Големите триколки от т.н. Клас 2 могат да имат мачти от по 8 метра, като платната им са с много голяма площ. Използват се основно в континентална Европа.

Клас 3 е най-популярният тип триколки, като по дизайн те почти не се отличават от Клас 2, но по размери са значително по-малки. Изработват се от фибростъкло, понякога в комбинация с други високотехнологични леки материали като карбон, кевлар и други композитни смеси, като задния мост е дървен. Способни са да развият до 115 километра в час.

Клас 5 е за по-малки триколки, като тук се сяда в седалка, а не се ляга в корпуса на превозното средство. Шасито е от стомана или алуминий, докато седалката е от фибростъкло или от въглерод и кевлар. Скоростта, до която те достигат е около 100 километра, но при определени обстоятелства достигат и до 120.

Класовете 2, 3 и 5 трябва да отговарят на определени характеристики, докато съществуват спецификации, които могат да са доста по-гъвкави откъм конструкция и дизайн.

В Клас „Стандарт“ всички ветроходни триколки са еднакви. Те са с размерите на Клас 5, но се произвеждат от една единствена компания – френската Seagull. Тук резултатите от състезанието зависят от способностите на пилота, тъй като триколката не може да има някакви предимства или недостатъци.

Мини ветроходните триколки са много подходящи и за забавление. Те са много по-леки и малки на размери, управляват се само с един лост, в тях се сяда като в автомобил и са доста евтини. Аматьорските състезания се правят именно с такива триколки. Лесни са за управление и много бързо човек може да се научи да ги кара, само с няколко основни указания. Лесно се разглобяват и могат да бъдат пренасяни дори с автомобил. Могат да се карат по асфалт, бетон, пясък и трева, което ги прави дост удобни за използване от малки и големи. Изключително популярни са в Западна Европа, Америка, Австралия и Нова Зеландия.

Клас 7 вече не са триколки, а са по-скоро нещо подобно на уиндсърф с гуми.

Клас 8 е известен също като паракартинг, като той се различава от другите класове по това, че платното е заменено от парашут с голяма тяга, който е свързан с триколката посредством 20-40-метрови въжета. Те са значително по-малки и много маневрени. Това е нов клас, който обаче бързо набира популярност, най-вече заради ниската цена на оборудването, лесното пренасяне и гъвкавостта му. Паракартингът предлага наистина много вълнения, тъй като понякога триколката се издига във въздух, под тягата на парашута. Скоростта, до която е достигано с Клас 8 е 133 километра в час, дело на Ариен Вандертол. Провеждат се редица състезания, някой от които за издръжливост. Рекордът за преминато разстояние в рамките на 24 часа е 623 километра в Нова Зеландия.