Шосейно колоездене

Шосейното колоездене е най-популярният вариант на велосипедно състезание в света. Исторически, най-успешните страни в този велосипеден спорт са Белгия, Колумбия, Дания, Франция, Германия, Италия, Люксембург, Холандия, Португалия, Испания и Швейцария, но през последните години популярността на състезателното колоездене се увеличава драстично и страни като Казахстан, Австралия, Русия, Венецуела, Словакия, Нова Зеландия, САЩ и Великобритания започват да произвеждат състезатели от световна класа.

Шосейният велосипедизъм се развива като организиран спорт през 1868 година, а първото Световно първенство се провежда през 1983 година. Колоезденето е част и от първите съвременни Олимпийски игри, проведени през 1896 година в Атина.

Шосейното колоездене, в своята модерна форма, се развива особено силно през последните години на 19-ти век. Спортът става много популярен в страните от Западна Европа, като Франция, Испания, Белгия и Италия. Някой от създадените тогава състезания, днес са най-престижните в света. Такива ранни надпревари са Лиеж – Бастон – Лиеж (създадена 1892 година), Париж – Рубе (от 1896 година), Тур дьо Франс (от 1903 година), Милано – Сан Ремо и Джиро ди Ломбардия (1905 г.), Джиро д`Италия (1909 г.), Обиколката на Фландрия (1913 г.). Те създадоха базата за организиране на останалите надпревари по целия свят и заедно с развитието на спорта, престижът на тези първи състезания се увеличаваше, за да достигне той до днешните върхови нива.

Типове шосейни колоездачни надпревари

Еднодневни състезания

Тяхната дистанция варира от няколко километра до около 200 километра. Курсът може да бъде от точка до точка или да представлява 1 или повече обиколки на някакъв затворен маршрут. Състезанията в кратък затворен маршрут най-често се провеждат около центъра на дадено населено място и са известни като критериуми. Понякога се провеждат и състезания с хендикап, като те са при участие на състезатели с различни възможности или възраст. Тогава, по-бавните колоездачи стартират по-рано, а най-бързите се включват последни по дистанцията.

Бягане по часовник

Индивидуалното бягане по часовник е събитие, в което колоездачите се опитват да преминат определено разстояние в рамките на зададено време, като това състезание може да се проведе както в равнинен терен, така и по планинските пътища. В отборното бягане по часовник, тимовете се състоят обикновено от двама състезатели, като те се стремят да се движат в комплект. И при двата вида бягане по часовник, състезателите стартират по различно време, а не се прави масов старт. Разликата между индивидуалното и отборното бягане е, че при първото не се позволява карането зад намиращият се отпред състезател, за да не се използва неговата въздушна струя и да се кара по-лесно и по-бързо, докато в отборното бягане съотборниците могат да карат един зад друг, възползвайки се от този поток и това много често е част от отборната тактика. Състезателната дистанция в тази дисциплина може да варира от няколко километра (обикновено пролог до 8 километра), в която се определя кой състезател ще носи фланелката на водача (това се прави преди първия основен етап на състезанията), а може да достигне и до 60-100 километра.

Етапни състезания

Тези надпревари се състоят от няколко отделни етапа, които се преминават в рамките на отделни дни. Колоездачът с най-ниското общо време е победител в състезанието, като се определят и победители и в отделните етапи, които в следващият ден носят фланелката на лидера (пример за това са жълтата фланелка в Тур дьо Франс и розовата в Джиро д`Италия). Освен победител в генералното класиране, при етапните шосейни състезания се дават награди и в отделните етапи, а също така се определят и победители като „Кралят на планината“ (за победителя в изкачванията) и други. Етапните надпревари обикновено са комбинация от бягане по часовник (индивидуално и отборно) и серии.

Победителят в серията е човекът, който първи пресече финалната линия, тъй като тук стартът е масов, а при бягането по часовник – състезателят преминал дистанцията за най-кратко време. Крайният победител е този с най-добро общо време от всички етапи. Това означава, че за тази цел той не е задължително да спечели всички отделни етапи, а само няколко и времето в останалите да е такова, че да го изведе на първото място).

Триседмичните етапни състезания се наричат Гран Тур, като в професионалният календар за годината те са само три... Най-престижните – Джиро д`Италия, Тур дьо Франс и Вуелта а Еспаня.

Ултра маратон

Това е състезание на много голяма дистанция, като събитието е само в един етап и часовникът се пуска на старта и се спира при финиширането на отделните състезатели. Обикновено за покриването на разстоянието са нужни няколко дни, а състезателите правят почивки индивидуално, в зависимост от изготвените от самите тях и от треньорите им графици. Победител е първият пресякъл финалната линия. Един от най-добре известните ултра маратони в света е Състезанието през Америка, от Западния до Източния бряг на САЩ и има дължина около 5000 километра (маршрутът се променя през годините).

Използвани тактики

Състезателите използват редица тактики за постигане на целите си. А целите винаги са едни и същи – завършване първи при индивидуалните етапи и финиширане с най-добро време в генералното класиране в цялостната надпревара. Ето и някои от най-популярните тактики, използвани в шосейното колоездене:

Навлизане в струята на предния състезател

Тактиката е базирана на аеродинамичните ползи от използването на въздушния тунел, който се образува от преминаването на предния състезател и така на следващият не се налага да използва толкова много сила, за да преодолее въздушното съпротивление. Карането с основната група (пелотон) може да спести над 40% от енергията на състезателя, в сравнение с карането сам. Обикновено отборите избират най-подготвения физически колоездач да стане водач и да прави тази въздушна струя за останалите си съотборници, в най-критичните за развръзката етапи на състезанието. Тази тактика има много плюсове, като може да се използва от състезателите двупосочно – да се кара зад конкурент, за да се намали използваната енергия, а в същото време скоростта да е висока или да се притиска предния състезател, карайки плътно зад него и принуждавайки го да хаби много енергия, за да не бъде блъснат отзад и така евентуално той да се измори за най-важните спринтове преди финала. Влизането в струята на предния състезател е забранена тактика в индивидуалните бягания по часовник.

Откъсване от основната група

Малка група или единични състезатели могат да решат да се откъснат от основната група, като така те получават повече свобода и пространство и следователно могат да получат предимство в определени ситуации. Малките групи могат да поддържат по-висока скорост от пелотона, където състезателите не са толкова мотивирани да поддържат високо темпо. Обикновено малката група решава да пробие и да се измъкне напред пред основната група, като така се намаляват претендентите за победата. Ако откъсването не успее, то малката група се връща отново в основната. Спринтьорите често използват откъсването, за да получат по-голямо предимство при атакуването със финален спринт, няколкостотин метра преди крайната линия на състезанието или на етапа. Ако не успеят, те не се прибират в средата на основната група, а се стремят поне да останат в предната й част.

Използване на терена и на условията

За да бъде състезанието по-интересно, организаторите така подбират трасетата, че да има по-трудни изкачвания, бързи спускания и технични участъци (например павираните участъци на състезанието Париж – Рубе). По-силните състезатели се възползват от тези условия, за да напреднат пред слабите и така по-лесно извоюват победите в последствие.

Изкачванията

Хълмовете са отлични места за откъсване от основната група, като опитните колоездачи ги използват много често. При карането с бавна скорост, движението в група губи своето предимство, а малката група или индивидуалното изтегляне напред дава по-добра скорост и свобода и това се знае от ездачите с дълъг стаж по шосетата. Освен това, след изкачванията следват и спускания, а когато състезателят е сам, той може да си позволи да развие и по-високи скорости, без риск от падането.

Страничния вятър

Страничният вятър също може да се използва тактически от състезателите, особено при изпреварванията. Велосипедите с три или четири композитни спици имат по-голямо предимство при такива климатични условия. Когато се застане диагонално до конкурента, който е от страната на вятъра, тогава се получава условие както при навлизането във въздушния поток зад водещия състезател. Така, при движение с основната група, най-далечните погледнато от посоката на вятъра състезатели се движат с най-висока скорост. Използването на тази тактика е добра в еднодневните състезания, когато вятъра духа от една и съща посока, но в етапните надпревари е трудно приложима задача, тъй като постоянно сменящата се посока на вятъра пречи или поне не дава никакво предимство, ако се налага постоянно да се търси смяна на позицията. Тактиката е най-често използвана в еднодневните състезания във ветровитите Белгия и Холандия.

Скоростта

Успешните състезатели са развили до съвършенство своите умения да се движат в близост до останалите с много висока скорост. При шосейното колоездене, състезателните велосипеди достигат скорости до 110 километра в час при спусканията, а на финалните спринтове не рядко се кара с 60-80 километра в час, затова и тези умения трябва да са част от тактиката, за да не се стигне до тежки падания и до разочарования заради пропуснатите възможности за победа.

Групето

В дългите етапни състезания, тази тактика се използва много често от опашкарите, изостанали от основната група. Тактиката се използва в бяганията по часовник, като изостаналите се стремят да се съберат в нова група и така да финишират. По този начин те принуждават организаторите да увеличат времето, в което е трябвало да се вместят, тъй като отпадането на много хора не е добър атестат за самото състезание. Особено ако в тази група е някой от изявените състезатели (както например на Тур дьо Франс се получи с Марк Кавендиш).