ФК Интернационале Милано

ФК Интернационале Милано или просто Интер е професионален футболен отбор от Италия, базиран в Милано, провинция Ломбардия. Те са единственият клуб, който е прекарал цялата си история в елита на италианския футбол (Серия А).

Тимът е печелил 30 трофея в родината си, включително 18 пъти Скудетото, 7 пъти Купа на Италия и 5 пъти Суперкупата на Италия. От 2006 до 2010 година, тимът печели 5 поредни пъти шампионата, с което е изравнен рекорда на страната. Интер е трикратен победител в Шампионска Лига – два поредни пъти през 1964 и 1965 година и през 2010, когато отборът постига безпрецедентният за италиански отбор требъл (шампионска титла, Купа на Италия и тази от ШЛ). Тимът от стадио Джузепе Меаца също така е печелил три Купи на УЕФА, 2 Междуконтинентални и 1 Световна клубна купа.

Стадионът, на който играе Интернационале е най-големият в Италия (80018 места) - Джузепе Меаца / Сан Сиро, който споделя с градския съперник Милан. Срещите между росонерите и нерадзурите се нарича Дерби Дела Мадонина, което е едно от най-очакваните в световен мащаб. Според статистиките, Интер е вторият най-подкрепян отбор в Италия и осмият в Европа. Той е и един от основателите на вече несъществуващата група Г-14 на водещите клубове на Стария континент.

История на Интернационале

Клубът е основан през 1908 година, след „разкол“ между членовете на Крикет и Футбол Клуб Милан, при който 44 от членовете напускат. Някои от тях са Джорджо Муджани, който е художник и проектира логото на клуба, Босард, Лана, Бертолони, Де Олма, Енрико Хинтерман, Артуро Хинтерман, Карло Хинтерман, Пиетро Дел Оро, Уго и Ханс Ритман, Манер, Уипф и Карло Ардуси, като те са недоволни от управлението на клуба, отделят се и създават Интер. Името идва от желанието на основателите да дадат равен старт чуждестранните играчи и италианците.

На 9 март 1908 година са изречени следните думи:

„Тази прекрасна вечер ще ни даде цветовете на нашия герб: черно и синьо, на фона на златните звезди. Ще бъде наречен Интернационале, защото ние сме братя на света“.

Интер печели първото си Скудето през 1910 година, като капитан и треньор на клуба е Виргилио Фосати, който не успява да види втория триумф на нерадзурите през 1920 година, тъй като загива в Първата Световна Война.

През 1922 година, Интер остава в Група Б на Първа дивизия, след като завършва на последното място с едва 11 спечелени точки. Отборът обаче запазва елитния си статут, след като печели плейофа.

През 1928 година, по време на фашистката ера, клубът е принуден да се слее с Унион Спортива Милано, след което новият отбор започва да се нарича Сосиета Спортива Амброзиана. Новите екипи са бели, с червен кръст, който дизайн е вдъхновен от герба на Милано. Въпреки новото име, тифозите на клуба не го наричат с него, а си използват старото Интер. Новият президент, Поцани, се огъва под натиска на акционерите и прави нова промяна в името – Асоциационе Спортива Амброзиана – Интер.

Тяхната първа Копа Италиана е спечелена през сезон 1938-39, като в състава е легендата на клуба Джузепе Меаца, на чието име е наречен и стадиона, на който домакинства Интер.

След края на Втората Световна Война, тимът отново си връща оригиналното наименование, а до 1954 година, във витрината на Интер вече има 7 титли на страната.

През 1960 година, треньор на тима от Милано става Еленио Ерера. Бившият играч на Барселона веднага привлича своя съотборник Луис Суарес. Те двамата печелят шампионската титла в Испания и Купа на Панаирните градове предходната година, с което дават надежди на тифозите за светло бъдеще. И то наистина е такова. Тактиката на Интер е променена на 5-3-2, която позволява голяма гъвкавост при контраатаките. Системата по-късно става известна като Катеначо, а в основата на създаването е австрийския треноьор Карл Рапан. Оригиналната система е с четирима централни защитника, всеки от които стриктно пази точно определен човек от противниковия състав, 1 плеймейкър, двама в халфовата линия с по-дефанзивни функции, 2 крила и нападател. Ерера модифицира тази система, като поставя пети защитник зад гърба на двамата централни бранители (либеро), който има свободно движение и неговата задача е да се справя с всеки нападател, който е успял да премине защитния вал. Първият сезон, в който е въведена новата система, Интер завършват трети в първенството, през втората година са втори, а през следващата вече са шампиони. Следват двете поредни години (1964 и 1965), когато нерадзурите печелят Европейската купа. Благодарение на това, Ереро получава прозвището Ил Маго (от италиански: Магьосникът). Ключът към успехите на отбора е чудесната сплав между бековете Таркизио Бурнич и Джакинто Факети, либерото Армандо Пичи, плеймейкърът Луис Суарез, крилото Жаир, левият полузащитник Марио Корсо и десният Сандро Мацола.

През 1964 година, Интернационале достига до финала на Европейската купа, като отстранява Борусия Дортмунд на полуфинала и Партизан Белград в четвъртфиналите. В последният мач ги чакаРеал Мадрид, отборът, който е достигал седем от общо деветте финала на този турнир до този момент. Испанците разчитат на вече застаряващите звезди от 50-те години, както и на своите перспективни млади надежди, които наистина успяват да постигнат успех (Европейската купа през 1966 година). Във финала на турнира през 1964 година обаче, Сандро Мацола е под светлините на прожекторите, като отбелязва 2 от трите гола за победата с 3:1.

В турнира за Междуконтиненталната купа, Интер побеждава Индепендиенте.

Една година по-късно, синьо-черните повтарят подвига си и побеждават двукратния победител в Европейската купа Бенфика, след гол на Жаир. След това италианците побеждават отново Индепендиенте за втори път и вдигат Междуконтиненталната купа.

През 1967 година, Жаир вече не е в състава на интеристите, Луис Суарез е контузен и не успява да участва във финалния двубой на Европейската купа, а голът от дузпа на Сандро Мацола се оказва недостатъчен и Селтик побеждават във финалния двубой на най-престижния европейски клубен турнир.

След Златната ера на 60-те години, Интер печелят своята 11-та титла през 1971 година, а 12-тата идва през 1980 година. През 1972 година играчите от Джузепе Меаца достигат до нов финал в Европейската купа, но са победени с 0:2 от звездите на Аякс, начело с Йохан Кройф. През годините между 1970 и 1990 година, нерадзурите печелят още 2 Купи на Италия. Водени от германците Андреас Бреме и Лотар Матеус и от аржентинецът Рамон Диас, интеристите печелят още веднъж Скудетото през 1989 година и Суперкупата на Италия. След това обаче започва доминацията на градския съперник Милан, поради което тимът не успява да защити трофеите си.

В последните години на двадесетото столетие са много разочароващи за Интернационале, като тимът не е в състояние да се противопостави на Милан и Ювентус, които освен на местна почва, печелят трофеи и в Европа. Най-лошото представяне на отбора е през сезон 1993-94, когато само 1 точка ги спасява от изпадане в Серия А. Въпреки слабостите си обаче, Интер успява да спечели цели 3 Купи на УЕФА – през 1991, през 1994 и последната през 1998 година.

След като Масимо Морати купува клуба от Ернесто Пелегрини през 1995 година, феновете отново виждат лъч надежда за по-добро бъдеще. Новият собственик купува играчи от ранга на Роналдо (19,5 милиона паунда от Барселона) и Кристиан Виери (31 милиона паунда от Лацио), като с тези трансфери са счупени на два пъти рекордите на клуба. Все пак като цяло това десетилетие е много разочароващо за привържениците, тъй като Интер нито веднъж не успяват да спечелят титлата в Италия. Това води и до многобройни нелицеприятни скандали на тифозите с президента, треньора и дори с някои от играчите.

Масимо Морати отново се превръща в цел на феновете, след като уволнява обичания от тях треньор Луиджи Симони след само няколко мача. През сезон 98-99, Интер не успява да се класира за евротурнирите, след като завършва едва на осмото място.

През следващата година треньор на отбора става Марчело Липи, който привлича Анжело Перуци, Лоран Блан и Владимир Югович. Така, нерадзурите се надяват да достигнат до така желаният трофей, но финалът за Купата на Италия се превръща в истински крах, след като Лацио измъква победата, с което постига и дубъл.

Златните години на Интер започват отново през 2005 година. След скандала за уговорени мачове и изхвърлянето на Ювентус в Серия Б, Интер, които са на второто място преди това, стават шампиони за сметка на Старата госпожа. От този момент, до 2010 година, нерадзурите са шампиони на Италия, като те са водени от Роберто Манчини, наследен от Жозе Моуриньо.

В Шампионска Лига, италианците на три пъти са елиминирани след груповата фаза, но през 2010 година Специалният успява така да ги мотивира, че играчите първо се справят с бившият му отбор Челси с общ резултат 3:1, на четвъртфиналите отстраняват ЦСКА Москва с 2:0, а на полуфиналите – миналогодишния шампион Барселона с 3:2. Финалът на Шампионска Лига е на Естадио Сантяго Бернабеу, а съперник на Интер е Байерн Мюнхен. С два гола на Диего Милито, италианците печелят трофея. Именно Жозе Моуриньо е човекът, когото всички играчи почитат и играят както за самия клуб, така и за него. Неговите жестове към футболистите са нещото, което ги кара да се раздават до смърт на терена. След требълът, треньорът получава примамлива оферта от Реал Мадрид, на която той не може да откаже. Неговото място е заето от Рафаел Бенитез.

Новият треньор започва обнадеждаващо. На 21 август 2010 г. отборът побеждава „Рома“ с 3:1 и завоюва Суперкупата на Италия – 4-ти трофей за годината. През декември същата година следва победата с 3:0 над „Мазембе“, която им носи и Световната клубна купа.

Въпреки това обаче, на 23 декември Бенитез решава да си подаде оставката, след като Интер изостава в класирането с цели 13 точки от Милан. Неговото място е заето от Леонардо.

На 15 октомври 2013 година, Масимо Морати прехвърля основния пакет акции на клуба на Ерик Тохир за сумата от 501 милиона долара.

Лого на клуба

Както споменахме по-рано, автор на герба на Интер е един от основателите му, художникът Джорджо Муджани. Първият проект включва буквите Ф, К, И, М (Футболен Клуб Интернационале Милано), в центъра на поредица от кръгове. Основните елементи от дизайна са си останали непроменени и до днес, като само по-фините елементи са били променяни през годините. Просто са били добавяни някои естетически подобрения.

Животните много често се използват за представяне на клубовете в Италия, като водната змия е символ на Интер. Змията като цяло е силно свързана с хералдиката на Милано, като дори през сезон 2010-2011, екипът за гостуване на нерадзурите има черен цвят, а лицето е на шеврони, имитиращи змийски люспи (виж на картинката)