Драматичните промени във физиката на бодибилдърите през последните 125 години

Представата за естетично мъжко тяло не е еднаква през годините и това може да се онагледи много ясно, ако направим едно пътуване из дебрите на бодибилдинга, от неговото създаване като дисциплина, до наши дни. В различните периоди се е появявал човек с феноменално според тогавашните представи физика, като по този начин той задава стандартите, по които трябва да се мерят останалите любители на този силов спорт.

В началото бе Сендоу

Юджин Сендоу е роден по името Фридрих Мюлер, в Прусия, през 1867 година. В тийнейджърските си години той започва да се занимава с вдигане на тежести и установява, че не е нужно да имаш голям корем, за да притежаваш огромна сила, каквото мнение битува в обществото през онези години. Юджин развива коремната си преса, нещо, което до тогава се е смятало за безсмислено, тъй като не може да помогне за вдигане на по-големи тежести. Като цяло, той промуня изцяло концепцията за тренировките и се счита за бащата на съвременния бодибилдинг. Дори английския крал се възползва от неговите услуги като персонален треньор.

За пръв път се явява на състезание по културизъм през 1891 година, като там съдия е Артър Конан Дойл, създателя на Шерлок Хоумс. След като започва да позира, цялата публика става на крака, до този момент никой не е виждал подобна физика, а богатите жителки на Ню Йорк плащат баснословни суми, само за да могат да влязат зад сцената и да докоснат мускулите на Юджин Сендоу.

Но, на първо място тогава не е била хармоничната физика, а по-скоро силата, и част от състезанието е свързана с демонстрация на вдигане на щанги и тежки дъмбели. През 1893 година, докторът от Харвард Дъдли Сърджънт му прави изследване и заявява, че той „перфектният мъж“, като и до днес, неговата фигура се използва за трофея на Мистър Олимпия.

В пика на своята популярност, Сендоу е един от най-известните хора в англоговорящата част на света. Негов голям привърженик е Анжело Сицилиано, който използва методите на Сендоу и също става един от известните културисти за времето си.

Чарлз Атлас

Анжело Сицилиано става много популярен и си избира артистичния псевдоним Чарз Атлас. В началото той е бил слаб юноша, тежащ едва 44 килограма. Веднъж, когато е на плаж, някакъв побойник рита пясък в очите му и това го вбесява. Той започва да тренира, използвайки системата за динамично напрежение на мускулите и натрупва толкова много мускулна маса, че никой повече не се осмелява да се заяжда с него.

Дали тази история е истина или не, тя се превръща в първата реклама за популяризиране на фитнеса и бодибилдинга, като след нея хиляди изключително слаби момчета, много от които са били тероризирани от местните биячи, да започнат да тренират.

Атлас печели титлата „Най-перфектно развитият мъж в Америка“ през 1922 година, като това му отваря вратите към бизнеса, започвайки да продава своята тренировъчна програма, която включва освен упражнения само с тежестта на тялото, но и съвети за здравословен начин на живот.

Нито тренировките, нито съветите за подобряване на физиката бяха на мода през 20-те години на миналия век, но благодарение на своята харизма и маркетингов нюх успява. Въпреки, че Чарлз Атлас е починал през 1972 година, неговите методи на тренировка с динамично напрежение на мускулите се използват и до днес.

Джон Гримек

През 1936 година, по време на Олимпиадата, в която Джеси Оуенс победи германските атлети и показа на света, че арийската раса не е с най-добрия генетичен материал, Джон Гримек се изявява във вдигането на тежести, като шампион на САЩ. На игрите той завършва едва девети.

Той всъщност не е обичал вдигането на тежести, а просто е искал да прави тренировки с бавни движения и с по-леки уреди. Насочва се към бодибилдинга и от 1939 до 1949 година е останал непобеден.

Именно заради него е променено правилото за участие в конкурса Мистър Америка през 1941 година, след като Гримек го печели в две поредни години и то с огромна преднина пред конкурентите си. От този момент, победител от предишни години няма право на повторно участие.

Стив Рийвс

Рийвс завършва зад Гримек на Мистър Америка през 1941 година и на Мистър Вселена през 1949 година, но въпреки това, той става много по-известен и влиятелен от своя опонент. Трудно е да се каже кой от двамата е бил по-велик в ерата преди масовото навлизане на стероидите. Стив е бил висок 185 и с по-малка костна структура в сравнение с повечето културисти по онова време. Но от друга страна е изглеждал като филмова звезда, много преди да се превърне в такава.

Рийвс е бил и много силен, като е успявал да направи мъртва тяга с 90-килограмова щанга, държейки я само с върховете на пръстите си. Той е знаел как да се върне във форма за много кратко време, като доказателство за това е титлата от Мистър Вселена 1950, която печели след само 2 седмици усилени тренировки, без използване на стероиди.

Лари Скот

Лари печели първите две издания на Мистър Олимпия. С ръст от 170 сантиметра и тегло малко над 91 килограма, с ръце 51 сантиметра, той изглежда огромен, на фона на сравнително дребната му скелетна структура. По-важното е, че той е сред първите шампиони в културизма, които започват да използват навлизащите в спорта анаболни стероиди.

С тези стимуланти, бодибилдингът смени курса си и от този момент генетичните ограничения вече не бяха фактор. За много кратко време, наглед слаби мъже се превръщаха в планина от мускули. Стероидите промениха и мисленето, тъй като хората харесваха добре развитото тяло, което те можеха да осигурят и без много труд във фитнес залата.

Арнолд Шварценегер

Арнолд не беше нито най-големият, нито най-изчистеният бодибилдър в края на 60-те години. Серджо Олива беше по-голям от него, а Бил Пърл изглеждаше по-изчистен и с по-дефинирана мускулатура. Но Арнолд бе първият, за когото хората започнаха да говорят. Той предизвикваше истерия навсякъде, където се появяваше. Така помогна на културизма да излезе от мрачните фитнес зали и да се качи на голямата сцена. Особено след излизането на филма “Pumping Iron”. Неговата харизма и невиждана до тогава хармонична физика накара много хора да започнат да се занимават със спорт. Веднъж видян, Шварценегер водеше до пристрастяване. Всеки искаше да притежава такава мускулатура и мъжественост.

Арнолд е висок 188 сантиметра и в пиковата си състезателна дейност тежи 106,5 килограма. Така индекса на телесната му маса е 30,2, което означава, че той е бил най-емблематичния културист в историята. Но Дуейн „Скалата“ Джонсън изглежда по-голям от Арнолд (който също е използвал стероиди), а това, че един актьор (макар и занимаващ се с кеч) изглежда по-мускулест от професионален бодибилдър е смущаващо за следващите поколения от културисти и тогава на сцената излиза...

Дориан Йейтс

Тук вече не говорим само за анаболите. В началото на 90-те години, културистите започват да добавят към тях инсулин и хормон на растежа към сместа, за да изглеждат като „свръх напомпан човешки балон“.

Пример за промяната на стандартите е Дориан Йейтс, който печели титлата на Мистър Олимпия в 6 поредни години, започвайки от 1992 година.

Между състезанията от 1992 до 1993 година, той покачи масата си от 109 до 116 килограма, като тези 7 килограма мускулна маса за човек с ръст от 178 сантиметра драстично промениха вида му. За да се конкурират с Йейтс, останалите бодибилдъри просто трябваше да направят невъзможното, за да бъдат по-големи и по-изчистени от него. Тогава тренировките останаха на заден план, в сравнение с коктейлите от стероиди, хормони и други, които обаче започнаха да вземат своите жертви и много културисти си отидоха от този свят между 20-те и 30-те си години. Някои от тях оцеляха, но това се случи благодарение на бъбречни трансплантации, а голяма част от тях не успяха да се справят със сърдечната, бъбречната или от полиорганната недостатъчност.

Йейтс за щастие не просто е жив, но очевидно е здрав и в доста добра форма, въпреки годините си.

Рони Колман

Ако се върнем назад към 30-те години, Джон Гримек с нежелание покачваше 9-13 килограма, които му бяха необходими за състезанията по вдигане на тежести. Той нееднократно е заявявал, че харесва талията си такава, каквато е.

Седемдесет години по-късно, при преследването на огромната мускулна маса се получи епидемията, наречена „Балониран корем“, като от това страдат най-големите имена в съвременния културизъм, включително осемкратния носител на титлата Мистър Олимпия, Рони Колман.

Колман безспорно е генетично един от най-надарените в този спорт. Дали някога е бил натурален бодибилдър в началото на кариерата си, както самия той твърди, е доста спорно. Когато започва своята сериозна подготовка за състезания през 1989 година, Рони е тежал 97,5 килограма, при ръст от 180 см. До 1990 година, когато той участва в първото си аматьорско състезание, вече е 104 килограма. В началото на новото хилядолетие Колман вече е 135 килограма състезателно тегло.

Подобна мускулна маса, без видими излишни мазнини, без стимуланти е невъзможна. Той има мускули дори на места, където ние обикновените хора нямаме, а и според науката не би трябвало да има. Абсолютно чудовище! Рони Колман и неговите съвременници преминаха от чудовищна мускулна маса към извънземна мускулатура. Телата им реално изглеждаха почти еднакво и за съдиите е въпрос на това кой е по-обезводнен по време на качването на подиума, за да преценят какво да бъде класирането. По времето на Арнолд не беше така и всеки от културистите беше известен с някаква определена мускулна група, която е най-добре развита или е по-естетична. Сега нещата стоят много по-различно.

Калъм фон Могер и Стийв Куук

Фон Могер е автралиецът, който цял свят започна да сравнява със Шварценегер, докато Куук все повече придобива популярност като последовател на Стив Рийвс, тъй като и той като легендарния „Херкулес“ (Рийвс е първият културист-актьор, изиграл ролята на митичния герой) се стреми да има възможно най-търка талия, по възможност равна на обиколката на врата, горната част на ръцете и на прасците.

И двамата са изключително популярни в социалните мрежи и не еднократно са заявявали, че не се интересуват от натрупването на огромна мускулна маса, за да се конкурират с най-големите бодибилдъри в момента. Това е тяхната физика и те не искат да я развалят с някакви болни амбиции за превръщане в мусклести чудовища. Все повече трениращи са на същото мнение и съм склонен да си мисля, че културизма започва да се връща към корените си и към естетиката. Всъщност, едва ли има нормален човек, който да иска да има физиката на професионалните културисти. Както казва и Арнолд Шварценегер: „Преди ние тренирахме, за да привличаме погледите и хората да си казват, че искат да приличат на нас. Днес едва ли някой би искал да прилича на нашите наследници. Те просто не изглеждат естетично.“

Стийв Куук също се включва в критиките на Арнолд: „Те са прекалено огромни, с прекалено балонирани кореми, и жените изобщо не биха ги загледали. Всички мои познати, които тренират, просто се стремят да изглеждат естетично. Красивият корем е като да имаш здрави и бели зъби. Всеки се заглежда по тях и иска да има такива.“

Бъдещето на мъжката физика

Днешните млади и амбициозни трениращи имат много по-малко звезди, от които да се вдъхновяват, за разлика от нашето, малко по-старо поколение. Спомням си първите ми стъпки в залите, които обикновено бяха във влажните мазета и с ограничен избор от уреди. Всички те имаха една особеност, а именно, бяха облепени с плакати на Арнолд, Лу Ферино, Маркус Рул, Грег Ковач, Грег Валентино, Франк Зейн, Серджо Олива, Лий Хейни и Дориан Йейтс. Днес все повече се повлияват от идеите на кросфит и ММА. Тук вече не говорим за чисти бодибилдинг тренировки, а за нещо, на което до преди не се обръщаше особено внимание – функционалност.

Светът на мускулите се завръща към корените си, когато Юджин Сендоу привлича тълпи от хора, вдигайки тежки предмети, или когато Джон Гримек се състезава във вдигането на тежести и в културизма в два поредни дни, а защо не и във времето на Стив Рийвс, когато публиката е удивена от акробатичните изпълнения, които целят да демонстрират силата, гъвкавостта, ловкостта, атлетизма, и да... невероятната физика.

Културизмът се бе превърнал в нещо статично, преследващо добрата визия за снимка, без да се показва какво може да се постигне с тази планина от мускули. Но днес, изглежда, че мускулите отново влизат в движение.